Mozaika

   Недялко, противно на повечето българи на неговата възраст, изобщо не тъжи по комунизма. Той е широкоскроен, любознателен и интелигентен. Беше ми изключително приятно и освежаващо да си поговоря с него, защото той има много интересно и отличаващо се възприятие за света. Това, което ми направи най-голямо впечатление, беше спокойствието, с което се съгласи да го интервюирам. Беше повече от очевидно, че е сигурен в отговорите си и че нищо не може да го притесни. 

   Недялко беше седнал на една пейка пред морското казино във Варна и се любуваше на морето, сякаш… сякаш за последно. Макар и да живее в чужбина от 35 години и да не възнамерява да остава за още дълго в България, сбогуването с родината винаги е едно и също за всеки – тъжно и продължително, а Недялко изглеждаше сякаш все още не беше готов да се сбогува. 

Може ли да ми кажете как се казвате и къде сте роден?

Казвам се Недялко и съм роден в град Казанлък. 

Какво Ви води във Варна?

Тука дойдох да уча в МЕИ-то, то вече не е МЕИ, но тогава беше, запознах се с едно момиче, оженихме се, тя беше от Варна и така…

По любов?

Горе-долу да, плюс това аз работих по корабите доста време.

Разбирам. А на колко сте години?

Бихте ли ни разказали за Вашето семейство, какви са били родителите Ви, ако имате спомен за баби, дядовци, прабаби…?

Откъм бащина страна нямам никакъв спомен, защото са починали доста преди аз да се родя. Откъм майчина страна – те са от град… не знам как се казва сега, тогава беше Марица, сега е Симеоновград, може би. Преди това, по турско време, се е наричал Търново Сеймен. Там вече помня баба и дядо, ходихме при тях често, дядо Делчо и баба Мата. 

Те с какво са се занимавали?

Земеделци. Дядо Делчо е изкарал всичките войни, които са можели да се изкарат тогава, плюс въстанията, плюс преврати, плюс всичко… двете балкански войни, първата световна война, септемврийския метеж и така нататък.  

Имате ли някакъв любим спомен със семейството си, който Ви е ярко запаметен? 

Те са много! 

Например от детството Ви?

От детството ми… просто помня снимките, защото откъм бащинска страна, те са от градско семейство и имаше поне две чекмеджета със стари снимки, стари писма… и аз обичах да ги чета като бях малък. В Казанлък има една гимназия, която тогава е била учителска. Дядо ми, който е бил що-годе влиятелен човек, е взимал двама ученици, които е гледал, докато завършат, с целта и те да станат учители и да се просвещава народа. Те така са живели, къщата им е била по-голяма, хранили са ги и са ги гледали. А, освен това помня, че тъй като двора е бил огромен, дядо е дал част от него, за да се направи училище. Училището беше направено, след което вече по мое време иззеха къщата… Просто я иззеха и това е. 

А Вие с какво сте се занимавали? 

С твърде много работи. Бил съм електроинженер на корабите и електроинженер, но в Канада, по локомотивите. 

В Канада?!

Да, аз там живея от 35 години. Тук съм, защото се пенсионирах и дойдох да видя България. 

Но сте за малко тук? 

Съпругата ми има един апартамент, който наследи, та дойдохме за малко, но останахме много.

Смятате ли да останете тук?

Не. По принцип ние сме си направили инвестиции и през лятото вече две години сме в България, а през зимата ходим някъде на юг, защото в Канада зимата е ужасна. 

Да, там е студ. 

Студ е слабо казано! То е просто нещо, което трябва да се види. 

Къде обичате да ходите на юг?

На юг, да, на различни места. Последните години в Мексико ходя. 

Значи водите много интересен начин на живот!

Възрастен съм, момиче, възрастен съм… Пълен съм с болки…

Да, но въпреки това пътувате. 

Пътувам, да, съпругата ми хареса едно градче Плая дел Кармен, там, където са пирамидите, маите… Последните две или три години ходим там, горе-долу за по няколко месеца. 

Това е чудесно, имате разнообразие!

Да, може и така да се каже. Но това е сега, преди това друго освен работа не съм видял. Е, ходихме пак, нали, за по две седмици някъде на юг, за да пречупим зимата, обаче това беше, не като сега. Това е откакто съм в пенсия. 

Каква е била най-голямата страст в живота Ви?

Аз много обичам да пътувам, искам да видя света, това, ако може да се каже, че е страст. Ходил съм на много места. 

Кое е най-интересното място?

Те са много… Да кажем Картахена в Колумбия. Защото аз обичам историята и съм голям фен, чета и съм чел много и ми беше много интересно – той е един много старинен град, направен през 15-16 век със стена около него, едни старинни сгради… Обичам да гледам такива старинни градове, да се разхождам из старинни улички. 

Вярвате ли в истинската любов?

В истинска любов? Ами, сега май не много, на времето – да, когато бях млад. 

Какво се промени?

Възрастта, годините, опита, мъдростта… живота. Животът се случи. Когато живееш доста, идеалите се променят.

Коя е била Вашата най-голяма любов?

Съпругата ми. Ние се запознахме във Варна, тя беше студентка в медицинския институт, аз бях в МЕИ-то и така се запознахме. Бяхме студенти. Но ние се оженихме много по-късно, отначало просто ходихме.

И сте си заедно вече колко години?

О… Дори не смея да кажа. Повече от 40 години, от 80-та година.

Можете ли да ни разкажете за любим спомен с жена Ви?

Може би как бяхме много бедни, когато се запознахме. Нямахме абсолютно нищо, тя също е от рабоческо семейство. То беше едно друго време, тогава имаше дефицит и нямаше нищо по магазините. За жените също нямаше нищо, дрешки, такива работи, забрави го. Имаше де, но цените бяха безумни и трябваше да го търсиш, за да го намериш. И аз така като пътувах по запада винаги ѝ носех подаръци… може би как тя се радваше, когато ѝ ги носех. 

Значи радостта в очите ѝ просто?

Да, ако говорим за материално, иначе самия факт, че се запознахме. Когато се запознахме, първите няколко дена, тя вика – купи де, прияла ѝ се беше кифла, пък аз имах само 10 стотинки, точно толкова струваше една кифла и аз я купих и ѝ я дадох и после вече нищо нямаше… На мен в пети клас ми купиха едно палто, зимно, това вече става в Казанлък, ръкавите ми бяха по-дълги от ръцете, а когато завърших гимназия, я завърших със същото палто, но вече ми беше точно. Бяха бедни времена. Ако вземете да питате дали тогава ми е харесвало, от сега Ви казвам – НЕ! Аз не съм като повечето възрастни, които ги слушам, че говорят за Тошово време, все едно, че е било нещо като изгубения рай…

Свързват го със свобода, не знам защо… 

Свобода не можеше тогава да има. То беше една феодална крепост на тоталитарна държава. Причините са две – първо, че са били млади, аз също, и второ – тогава нямаше нужда да се мисли. Това е един лесен живот, който можеш да го живееш без да мислиш. Например, сега има избори, вие си решавате за коя партия да гласувате, тогава имаше една партия и няма какво да мислиш. Винаги велика, могъща, с един гениален вожд на чело и това е. Сега отиваш в магазина и се чудиш какво да купиш, тогава отиваш… а, пуснали са сирене! Няма нужда да мислиш какво е добро и какво е лошо, Съветския съюз влезе в Афганистан и това е много добре, американците влязоха във Виетнам и това е много лошо, там те убиват невинните дечица… Нямаше нужда да се мисли, затова им е мъчно, за един лесен живот, който можеш да го живееш без да мислиш. 

Има много истина в това! Какво бихте искали да посъветвате младите, които ще прочетат това?

Нямам какво да ги съветвам, те сами ще се гледат, всичко на гърба си ще го изпитат. Някои не работят, защото е друго време и защото никога не се следва… Някъде бях чел, че хората искат съвети поради две причини – за да не ги следват или за да има кого да обвиняват след това. Заради това, че не е станало както трябва, заради това не давам съвети. Всеки сам да си гледа живота. 

Според Вас какви са трите най-важни неща в живота?

Трите най-важни неща… Да имаш добро здраве, може би от млад да имаш някаква цел, защото аз ако имах… А то нямаш. Като си млад никога нямаш цел и започваш да имаш чак когато вече разбираш. И да не ти е мъчно за това, което е минало. Не може да се върне.

Тоест носталгията?

Да. Просто животът е сега, вече каквото е било…

Ако можехте да промените нещо в живота си, бихте ли го направили?

Да!

Да?

Ооо, да, разбира се! 

Какво бихте променили например?

Вижте, това са много лични работи и не бих споделил, но много неща бих искал да променя. Много… Но не мога. 

   Имайки предвид, че първото ми интервю беше с човек, който силно милее и тачи по комунизма, разговорът с Недялко ме завъртя на 180 градуса. Намирам неговите разсъждения за напълно логични, а съветите му, които всъщност не бяха точно съвети, ме накараха да се замисля.
   Може би любимата ми част от цялата рубрика е точно това – когато някой ме накара да се замисля относно моето собствено мнение по даден въпрос, както и когато ми разкаже за нещо, за което не съм чувала никога преди. Бих казала, че след всеки един разговор се чувствам обогатена по различен начин и силно се надявам да успея да пресъздам това и у вас.
   Дали животът през комунистическо време се е усещал наистина толкова лесен за някои хора, защото не се е налагало да мислят изобщо? 

   Твърде многото свобода на 21в. по-голям проблем ли е от абсолютната липса на свобода по време на комунизма? 

   И ще достигнем ли някога някакъв баланс…?