Mozaika

   Запознанството ми със Стоян Величков беше преживяване, което ми отвори очите за един много съществен проблем, с който се сблъскват немалко жители на България. Всъщност, не съм сигурна дали бих могла да го нарека точно „проблем“ или по-скоро неизбежна част от живота, но истината е, че неговата история толкова ме натъжи, че едва се сдържах да не се разплача пред камерата.
  Стоян е на 79 години и родом е от село Гроздьово, община Долни Чифлик, Варна, по поречието на река Камчия. През 1959г. идва да учи във Варна и до ден днешен живее там, но за съжаление от години е напълно сам. Той е жертва на колективизацията в България (1944г. – 1959г.), която представлява кампания на тоталитарния комунистически режим за изземване на селскостопанските имоти от хората и предаването им на контролирани от държавната администрация Трудови кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Самият Стоян би се описал и като жертва на демокрацията, но нека разберете това от него. 

Как се казваш? 

Стоян Величков.

Би ли ни разказал малко за твоето семейство?

Аз съм роден на село, майка ми и баща ми бяха земеделци. Баща ми имаше овце, имаше и чифт волове, с които обработваше земята, както е в приказките на Елин Пелин. Имахме 30 декара земя. Сутрин баща ми ставаше много рано и вечер си лягаше много рано. Сутрин отиваше да оре, да жъне, да сее. Помня колективизацията, момиченце. Когато беше 1950г. в село Гроздьово направиха ТКЗС – Трудовото кооперативно земеделско стопанство. ТКЗС го наричаха още колхоз по примера на Русия, те са основали ТКЗС-то. Работиха за много малка сума пари, пари не дават, дават ти олио, сирене, след това на края на годината, ако остане нещо ти дават. Това е в село Гроздьово, на името на Гроздьо Желев, той е имал комунистически партизански отряд. Намира се между Долен Чифлик и Цонево. Аз помня едва-едва, когато се работеше частно, след като направиха колективизацията, ТКЗС-то, беше много трудно, защото нямаше пари. Толкова страдахме, че нямаше за сестра ми да си купи тетрадки и мастило. 

Майка ти с какво се е занимавала?

Майка ми също работеше земята, имахме голям двор, обработвахме земята. В началото баща ми не харесваше ТКЗС-то, но след това дойдоха комбайни, трактори от Съветския съюз и се замогна ТКЗС-то. Направиха АПК – Аграрно-промишлен комплекс, тогава вече стана по-трудно. Това беше до 56-та година, до тогава имаше насилствена колективизация. От 59-та година учих в училището по корабостроене във Варна, 38 години работих в корабостроителния завод като корпусник, след това технолог и групов майстор. Ожених се, родиха ми се две дъщери, дадоха апартамент от завода и до 97-ма година работих в корабостроителния завод. 

А ти коя година си роден?

1945г. 

Имаш ли някакъв любим спомен с твоето семейство? 

Ходих в Съветския съюз, в Източна Германия ходих на екскуризя, тогава пускаха само там, по времето на социализма. Германия не беше обединена още. Дъщерите като пораснаха, малката отиде в Германия, там се омъжи за германец и сега и двете ми дъщери са в Германия и живея съвсем сам, много ми е трудно. 

А жена ти? 

Жена ми почина. 

Съжалявам. А можеш ли да се сетиш за най-ранния ти спомен?

Детски спомен?

Да, най-ранния ти спомен. 

Те са много спомените. Имахме магаре, яздих магаре, бил съм на магаре. Тогава сееха захарна тръстика, викахме му камъш, и ние ходихме на нивата и със зъби смучехме от захарната тръстика. Туй е моя спомен. Имаше валяк, обикаляше впрегнат добитък и на валяците пускаха тази захарна тръстика и изтичаше сладък сок и от него правиха така наречения шербет. Майка ми слагаше варени тиквички в шербета. 

Звучи много хубаво. Продължаваме нататък с няколко въпроса за любовта. Ти вярваш ли в истинската любов?

Да, вярвам. 

Добре, а можеш ли да разкажеш за твоята най-голяма любов? 

Ами, то е със съпругата ми, тя беше много добра, много честна, много си гледаше семейството, много коректна, не поглеждаше чужд мъж, докато аз имам грехове. 

Вие кога сте се запознали?

65-та година и 66-та се роди дъщеря ми. Отидох, живях заврян зет. 

Имаш ли любим спомен с твоята жена? Нещо, за което винаги ще се сещаш, нещо, което винаги ще кара сърцето ти да тупти?

Аз ѝ бях първия, първия мъж, с когото е спала. Много честна жена беше, не мога да я прежаля. 

Разбирам. А тя от колко време вече не е сред…

От 7 години. Много съм тъжен. 

А внуци имаш ли?

Имам. И правнуци имам. Имам четирима внука, от тази, която е омъжена в Германия, имам внучки и внук, а от голямата дъщеря имам две внучки, едната почина и съм много тъжен. Голямата ми внучка учи в Америка. 

В Америка?!

Да, откъде тръгнахме, от едно село, за да стигне внучката ми до Америка.. Учи в Америка, магистър ли, как се казва… Играе много тенис и се самоиздържа.

Това е много впечатляващо! А те не се ли връщат да те видят?

О, много рядко, момиченце…

Съжалявам да го чуя. А някакви приятели имаш ли? 

Нямам… Имам един. Комшия, познат, ама и той е много възрастен. 

Сещаш ли се кога е бил най-щастливият ти период в живота?

Когато бяхме младоженци с жена ми, бяхме млади и двамата, аз бях на 21, тя беше на 20. Най-щастливият период – като ходихме в Източна Германия, ходихме до Бранденбургската врата. Ходила ли си в Германия?

Само в Берлин съм ходила. 

Там имам един спомен, познавах един приятел, който беше познат на едно високо комунистическо величие, Мишо Николов се казваше. Приятел от детинството ми беше бившия кмет на Варна, Кръстьо Тошев. Той беше от Гроздьово и къщите ни бяха една срещу друга, с него пораснахме, след това той завърши инженерно строителство и стана голям човек, стигна до кмет на Варна, мой съученик! И като бяхме в Германия, бях с двете деца и слизаме по Александерплац надолу и там видях портретите на Людмила Живкова и Тодор Живков и викам, чакай да се отбия тука, искахме да преспим в Берлин. Отбих се, влязох в една стая, добър ден, добър ден, той говори на български, то било разпространение на български печат в Германия. И той беше много любезен, пита ме откъде съм, викам от Варна. Казах му, че познавам Христо Тошков, Мишо Николов и на него му стана интересно, пита къде сме отседнали, викам в Дрезден, искаме да преспим тука в Берлин с децата. И той дръпна едно чекмедже, извади един ключ и вика, ето този ключ отивате на еди-си-коя улица, отваряте и ще преспите там. Много съм доволен от социализма. 

А има ли нещо, за което съжаляваш?

Съжалявам за онова време, съжалявам… не харесвам демокрацията. Не съм бил партиен член, но живеехме много свободно, нямаше убийства, нямаше наркотици. 

Чувствал си се свободен? 

Имаше и отрицателни работи, но беше по-хубаво. 

Всичко си има положителни и отрицателни работи, но си се чувствал по-добре тогава?

Да, така беше. 

Добре, много благодаря. Искам да попитам, има ли нещо, което би искал да посъветваш младите, които ще прочетат това?

Младите… какво да ги посъветвам, да обичат работата си, да работят, да имат здраво семейство, да държат на семейството, много е важно семейството, за мене семейството е едно от най-важните работи в живота.

Съгласна съм. А ако можеше да промениш нещо в живота си, би ли го направил? 

Бих върнал дъщерите си обратно в България, много ми е тежко без дъщерите. 

Много благодаря за времето, което отдели. 

Колективизацията е интересна, нали? За пръв път чувате за колективизацията, нали?

Аз лично да, не съм чувала досега.

1950г. всичко беше общо, много трудно беше първите години, детството ми беше много трудно, ходил съм с цървули от свинска кожа. Нямах панталони, обувах панталоните на братята си да ходя на училище. 

Ти имаш брат, сестра…?

Имам, имах двама братя и една сестра, но починаха и тримата.

Съжалявам да го чуя. 

След като се пенсионирах работих в руското училище, бях огняр, пусках парното, близо 4-5 години.

А имаш ли нужда от нещо, не ти е добре виждам?

Не съм добре хич. 

Ти къде живееш? 

На улица Батак. 

Как стигна до тук, пеша ли?

Да!

Много вървиш. 

Искам да се движа, защото иначе, много лошо, ако съм неподвижен. Интересно ти беше за колективизацията, нали? 

Да, ще прочета още за това. 

Много е интересно, много малко хора останаха, които помнят колективизацията.

Сигурна съм, че ще бъде интересно и за младите. Имаш ли нужда от нещо?

Нямам, от какво да имам нужда, момиченце… Трудно ми е, много ми е трудно. Да опустее таз демокрация, изгони децата ми, отидоха в чужбина, проклинам, проклинам демокрацията! Децата ми в Германия…

Колко често се връщат?

Голямата ми дъщеря по-често идва, но другата по-рядко, на две години веднъж. 

За празниците връщат ли се?

Много рядко, момиче… Имах внучка, почина на 28г. от алкохол, голямата дъщеря по-често идва, ама малката не идва… Ходил съм в Германия като бях здрав. Материално много са добре, но там е уредена държава, не е като тук. 

Много ти благодаря, че разказа твоята история. Ако имаш нужда от нещо…

Имам нужда от общуване, аз бях много социален, липсва ми, бях бивш футболен съдия. 

Ако искаш мога да те запозная с дядо ми, има един пенсионерски клуб… 

Той ходи в този клуб ли?

Ходи, не толкова често, защото баба е на легло, а и клубът сега е в ремонт. 

Добре че ми каза, мислех да ходя. 

Ако ми дадеш твоя телефонен номер, мога да ти се обадя, когато клубът отвори и да се разберем да отидем там с дядо ми да се запознаете. Ако мога да направя нещо по въпроса за това да  се чувстваш по-добре и да си намериш хора, с които да си комуникираш, наистина ще се радвам да го направя. 

Чакай да ти дам моя телефон… Финансово съм много добре, момиченце, имам пари, ето… 

Имаш пари, но…

Нямам здраве.

Здраве и приятели.

Да, липсват ми приятели. Ако искате още нещо, питайте. 

Това беше достатъчно, благодаря. Ще гледам кога ще отворят пенсионерския клуб и ще ти се обадя, за да ти кажа. 

Като отвори клуба ми се обади, да. Какво искаш друго да ти кажа?

Ако се сещаш нещо, което ти е на сърце? 

Ами аз ти казах… Съжалявам за социализма. 

Ще направим апел към всички хора, които са в чужбина и имат роднини, които са в България, ако имат възможност, да се връщат по-често да виждат роднините си, за да не остават по този начин сами… 

Да! 

   Това е кратката история за живота на един самотен мъж, който се оказва жертва на едно обречено време. Първо през колективизацията и комунизма, а сега и през демокрацията. Стоян е чисто доказателство за това как можеш да имаш цялата свобода на света, но колкото и да си свободен, ако не си здрав и ако семейството ти не е до теб, ти ставаш затворник на свободата си. Стоян е живял в свят, контролиран от комунизъм и беднотия, но е бил заедно със семейството си и се е чувствал истински свободен. Иронично, нали?

   Това ме навежда на мисълта – има ли някакво значение в какъв свят живеем, ако не можем да го споделим с близките си? 

   Искам да апелирам всички, които ще прочетат това, да се замислят за своето семейство. Ако имате баби и дядовци, а дори и прабаби и прадядовци, обърнете им малко внимание. Попитайте ги за младостта им, за това как са се запознали, какви са искали да станат като малки… Оставете ги да говорят, дори и да ви се стори скучно. Направете го за тях. Интересувайте се, защото съвсем скоро техните истории ще бъдат заличени от света, а техният свят е бил толкова различен. Нека направим всичко възможно, за да го съхраним и запомним. Накарайте ги да се почувстват интересни и важни, дори и за момент, защото няма нищо по-сладко от това да бъдеш значим за някого, най-вече за собственото ти семейство.
  А за тези, които не живеят в България, но имат роднини, които тъгуват за тях в България… аз не ви съдя, коя съм аз, че да ви съдя? Искам само да ви кажа – следващия път, когато се чудите дали да се върнете в България за празниците, а дори и просто ей така, без повод, направете го.
  Това е вашият знак.